ЛЕТОПИС НА ЯХТКЛУБ ”ПОРТ-БУРГАС”
ИЗ СПОМЕНИТЕ НА
ДИМИТЪР НАУМОВ
………………………………………………………………………………………………..
ИЗ СПОМЕНИТЕ НА
ДОКТОРА
От
началото на март 1973 г. започнах работа като завеждащ здравната служба в
Пристанище Бургас. Тя се намираше на първия надпартерен етаж на стара, но добре
поддържана сграда досами оградата. Главният лекар на Транспортна болница ме
представи на персонала на здравната служба и като посочи с ръка към
медицинското оборудване, каза: „Всичко това е закупено от пристанището. В съседство
има зъболекарски кабинет и физиотерапия... Изобщо за здравето на работниците
пристанището не пести пари. После ще идем да те запозная и с директора др.
Рунев. Много свестен човек!”
кaп. НИКОЛА РУНЕВ
Директорът на
пристанището, капитан Никола Рунев, бе сериозен и делови човек. Осведоми се
откъде съм и като чу, че съм бургазлия, много се зарадва. “Ако имате нужда от
нещо за здравната служба, обаждайте ми се, ще направим всичко възможно.”
Седим със сестра
Радева в кабинета - работното време е към края си. На вратата нежно се почуква
и в кабинета влиза момък на моите години със силно зачервена физиономия. Сяда
на кушетката и ме гледа тъжно. Кажете си името, подканям го. Той болезнено
отваря уста и едва успява да изрече: Манол Манолов. На колко сте години? -На
трийсет и три. -Какво работите? -Капитан-пилот. -Как така капитан-пилот? Да не
би едновременно да карате параход и самолет?
Манол Манолов се
засмива с готин смях, но тутакси го прекъсва и добива болезнено изражение -май
нещо го боли в устата. -И така, капитан ли сте, или пилот? -И двете, отвръща,
вкарваме параходи в пристанището. -Ааааа! Да не сте от онази, пилотска служба?
-Анджък. -А пък аз все се чудех каква е тази пилотска служба в пристанището…
Абе, като сте капитан-пилот, кажете ми как я правят онази прекъсната свирка
пилотските кораби в Истанбул -фюйт-фюйт-фюйт…- Докторе, друг път ще ви обясня,
сега ми вижте гърлото, че много ме боли…
Той зяпва и зървам
най-гноясалото гърло, което съм виждал през живота си. Че как успявате да
говорите с такова гърло, чудя се. „Ами като ме питате, какво да правя?”
Така се запознах с
капитана от далечно плаване Манол Манолов, който днес е един от най-добрите ми
приятели, готин пич, с неповторимо чувство за хумор.
Дадох му болнични и
рецепта, а той казва, няма да мога да я изпълня, защото съм на смяна. Каква
смяна, викам му, отивате си направо вкъщи! Не мога, казва, да си отида, защото
няма кой да ме замести, а имаме кораби за вкарване. -Добре, ето ви тогава тези
лекарства и сестрата ги вади от спешния шкаф. - Колко ви дължа, пита коректно
капитанът, а аз му отговарям: “Нищо. Ще почерпите едно уиски някога”. Почерпил
ме е неведнъж. Последният път – онзи ден.
Манол е запален ветроходец и по едно време е участвал в
състезания. На едно от тях дори е спечелил първо място (видно от снимката
по-долу).
Един ден, беше през
лятото на 1976 г., при мен дойде млад мъж, може би пет-шест
години по-възрастен от мен, с черен черкезки мустак и ми се представи: Димитър
Наумов -завеждащ яхтклуба на пристанището. Така ли? Не знаех, че тук има
яхтклуб! Всъщност още нямало, но щял да бъде учреден наскоро. Вече били купили
една яхта и очаквали още две… Казах му за своя интерес към катерите и яхтите.
Ами ще ви направим член на яхтклуба тогава, рече той учтиво. Много приятен мъж,
помислих си.
Не бил болен. Идва
при мен с молба - знаел, че при мен има свободно място за фелдшер, а жена му
била такава. Досега живеели в Котел. Той - учител по физкултура (завършил ВИФ),
а тя - фелдшерка. Искали обаче да се преместят в Бургас и той й търсел работа.
Та дали ще имам нещо против, ако дойде на работа тук. С удоволствие, рекох му,
но това може да реши само главният лекар на Транспортна болница. Зная, отвърна,
но преди това реших да поговоря с вас, защото вие ще й бъдете началник, та да
не става все пак през главата ви.
Много
тактичен мъж, помислих си и ми стана още по-симпатичен. Каква ли ще е жена му?
Дано да е като него.
ДИМИТЪР
НАУМОВ
В края на лятото на
същата година Наумов ме покани на разходка с яхта. Приех и един ден отидохме на
яхтения пристан на ДОСО (пристанището още нямаше свой яхтен кей), където бе
вързана една неголяма пластмасова яхта на име “Бриз”(тип “Карина”), полско
производство. С Димитър дойде и един симпатичен момък, когото наричаше Ичо. Бил
моряк от Портови флот и бивш състезател по ветроходство, та да му помага при
вдигането на платната, защото аз и хабер си нямах.
Направихме едно
олонче из залива и ми хареса. Наумов предложи някой ден да направим разходка с
яхтата семейно. С удоволствие ще дойдем, отвърнах. Синът ми e още петгодишен,
но проявява голям интерес към яхтите и.... конете.
Ичо (Христо
Проданов), който по-късно стана пръв помощник на Димитър Наумов (назначиха го
на щат към яхтклуба), бе симпатяга и по външност приличаше на актьора Джулиано
Джема от онези години. Сръчно намотаваше платната и въжетата, като от време на
време вземаше участие в разговора, смеейки се къдраво.
Приятни мъже бяха и
двамата. Чувствах, че ще станем приятели.
Есента на 1976 г.
Времето е влажно и хладно. След работа решавам да намина към яхтклуба. През
линиите оттатък е кейчето, което пристанището предостави на яхтклуба да си
връзва яхтите, и една дълга, схлупена постройка, чийто ъгъл явно е бил блъснат
от някакъв извънгабаритен товар на влака и сега бе скосен изкусно. Прекосявам
линиите и ето ме в яхтклуба.
Другарят
Наумов ме посреща сърдечно в малкия си като кутийка кабинет - как съм се сетил
да го навестя? Оглеждам скептично неугледната постройка и полуразрушения от
вълните кей, но любезно отбелязвам, че добре си е уредил кабинетчето. Доловил
разочарованото ми изражение, ме уверява: “Аз тази съборетина ще я ремонтирам - сочи
той с ръка дългата постройка -и ще я превърна в кабинети, работилници, а този
разпадащ се кей ще укрепя, ще го залея отгоре с бетон…” “Като говориш в първо
лице, сам ли мислиш да го правиш, или…” “Мислиш, че не мога сам ли? Аз четири
години работих като строител в СССР, какво си мислиш? Като нищо мога и сам да
го направя, но ще отнеме време. Всички членове на яхтклуба ще помогнат.
Догодина напролет започваме бригади.”
Един ден, докато
преглеждам в кабинета си, чувам тропот по стълбите, отварям вратата и гледам
хора да се качват нагоре към комсомолския клуб, който е разположен тъкмо над
моя кабинет. Минава Димитър Наумов и ми казва, хайде, д-р Касъров, идвай горе,
ще правим учредително събрание на яхтклуба. На работа съм, казвам, ама ще
прескоча - нямам хора засега. Казах на сестрата, че ще бъда горе до вратата, та
ако дойде някой пациент, да ме извика. Сeдя до вратата и слушам как Димитър
сладкодумно и с неподражаем темперамент убеждава всички в ползата от един
яхтклуб. Няма какво да ни убеждава - петдесетината млади хора, които се бяха
събрали в клуба - все пристанищни работници от всякакви професии и техните
деца, бяхме навити на тема море и лодки, само чакахме някой да каже “хайде” и
да се организираме.
По едно време някой
отваря вратата и виждам Светла, симпатично, русичко момиче от администрацията,
носи един лист и химикалка. Понеже бях най-близо до вратата, ми рече: “Хайде,
д-р Касъров, ще започнем от вас - правим списък на учредителите. Взех листа и
под №1 написах трите си имена и се подписах. Така станах учредител №1 на
Яхтклуб “Порт Бургас”. Бе 26 ноември 1976 г.
26 НОЕМВРИ 1976 г. УЧРЕДИТЕЛНОТО СЪБРАНИЕ
Семейната разходка,
за която спомена Димитър Наумов се осъществи едва през пролетта -през април
1977 г. по време на някаква ветроходна регата, която наблюдавахме от борда на
яхтата. Направи ми впечатление, че Димитър носеше разкошен фотоапарат с
огледално-рефлексен визьор -май че беше “Екзакта” или “Практика” Той се оказа
голям майстор на снимката, направо перфекционист. Това бил един от няколкото му
фотоапарата. Всички фотографии, които виждате тук, са негово дело.
От този ден имаме
снимка. Тя ми бе подарена тържествено от Димитър (той си пада много по тържествените
жестове: “От името на яхтклуба тържествено Ви поднасям…”) В левия долен ъгъл
Наумов е написал: “С най-добри чувства на милото семейство. Бургас, лето ’77.”
Следва красив подпис.
Синът ни Станислав
за пръв път се качва на яхта, тя е още вързана за кея и той, преливащ от
щастие, движи руля наляво-надясно. Аз стоя до него на десния борд и със
задоволство подръпвам от цигарата си. Съпругата ми Ваня е застанала на входа на
каютата, щастливо усмихната.
Манол също
присъства на снимката, макар и частично. В горния ляв ъгъл вдига платното.
Стъпил е до мачтата и навива някакъв шкот.
Един ден, когато
стана по-топло, заведох Станислав на яхтклуба. Чичо му Димитър Наумов го качи
на една малка яхтичка и го поразходи в морето пред кея. Станислав се върна от
разходката щастлив и ухилен до уши. Оттогава, щом се стопли времето, по цял ден
беше на яхтклуба. Чак докато започнаха училище (Станислав ставаше
първокласник), Данчо Гюров, едно по-голямо момче от яхтклуба, син на
административна служителка в пристанището, идваше да го вземе от къщи и караха
заедно една поочукана и лепена двуместна яхта.
“Догодина ще
организираме детски отбор на клас “Оптимист” -рече ми веднъж Димитър Наумов.
Ако нямате нищо против, ще запишем и Станислав. Още известно време обаче ще трябва
да бъде шкотман (да дърпа въженцата, управляващи платното) на някой по-голям,
за да добие опит. Йордан Гюров е сериозно и отговорно момче. Напролет, като
докарат яхти “Кадет”, ще го пуснем при него да се учи.”
На следващата
година (1978), някъде през април-май докараха три-четири двуместни яхтички
“Кадет” -съветско производство, сиви на цвят и тежки, но за обучение ставаха.
Станислав също започна да ходи. Ходи няколко дни и се връщаше щастлив, уморен,
но… гладен! А това, последното, за него бе нещо необичайно.
Както се беше
запалил по ветроходството, изведнъж Станислав престана да ходи на яхтклуба.
Защо бе, момче, уж много ти харесваше, питахме го ние, а той отвръщаше
умърлушен: “Не ми се ходи…” Димитър дълго време нищо не ми казваше, но веднъж,
като настоях повече, ми призна, че един ден Данчо и Станислав излезли с кадета
малко по на открито, духнал внезапен порив на вятъра и те направили “капак”
(яхтата се обърнала). Били със спасителни ризи и се хванали за корпуса. Край
тях с кадета си минал съотборника им Станислав Попчев – едно момче от
по-големите, грабнал сина ни за спасителната риза с една ръка и го вкарал в
яхтата си. (Тогава едва ли тежеше и двайсетина килограма).
След това обръщане
обаче синчето толкова се уплашило, че след като го закарали на кея, се облякъл
и се прибрал незабавно вкъщи. Тогава той не можеше още да плува. А беше и месец
май. Водата бе ледена.
„КАПАК”
ОТНОВО НА БОРДА!
Известно
време Станислав не стъпна в яхтклуба. Не го насилвахме. През лятото Димитър
проведе с децата курс по плуване и едва когато доби кураж, вече почти
осемгодишен, се качи отново, но вече самостоятелно на “Оптимист”-една
изпотрошена яхта, която с негова помощ отремонтирах със стъклена вата и
полиестерно лепило и изписах собственоръчно името й “Мустанг”. Само месец
по-късно отново бе изпочукана в камъните на кея и от името й не се четяха
последните две букви.
ЯХТКЛУБЪТ СЛЕД РЕМОНТА
1977 г. ОТБОРЪТ НА
ЯХТКЛУБА С ТРЕНЬОРА СИ ДИМИТЪР НАУМОВ НА РЕПУБЛИКАНСКО ПЪРВЕНСТВО ВЪВ ВАРНА.
СТАРТ!
СТАРТ НА КЛАС “ОПТИМИСТ”
ГОНКА В КЛАС “КАДЕТ”
Станислав
Касъров участва самостоятелно едва в първата регата на яхтклуба за наградата на
Профсъюза (септември 1978 г.) На нея се класира някъде на опашката, но затова
пък получи наградата за най-малък участник -и по възраст, и по ръст, и по тегло
– призът бе една малка кукличка от борова шишарка -Чибурашка (от едноименната
съветска анимационна серия). Връчи му я Добринка -съпругата на моя съученик и
приятел Димитър Ангелов-Джона, който работи в пристанището и с жена си бяха
активни членове на яхтклуб “Порт Бургас”. Още на няколко регати през следващите
една-две години Станислав получаваше наградата за най-малък участник, но тя не
носеше онази сладост, която носи тази за класиране в първата тройка (както е във
ветроходството). Първата му истинска награда бе на следващата година (1979)
-трето място в клас “Оптимист” на регатата “Порт Бургас”. Тя му бе връчена
тържествено от директора на пристанището др.Рунев и представляваше…. зелена
метална захарница с пластмасово прозорче, за да гледаш докъде е стигнала
захарта… Станислав много й се радваше. За първи път сърчицето му е забило от
радостта и гордостта от победата. Това сладостно усещане влиза завинаги в
кръвта на човека и го прави състезател. А той все още бе само деветгодишен!
НЕСПОЛУЧЛИВА ГОНКА
Оттогава,
та до ден днешен, това усещане не го е напуснало. Постиженията му през годините
ще отбележа по-долу според неговите спомени:
1979 г. -Регата
“Порт Бургас” клас “Оптимист” -трето място.
1980
г. -Републиканско първенство - 26-ти в общото класиране (от 35 яхти); девето
място в класирането за младша възраст.
1981
г. -Републиканско първенство -трето място в младша възраст.
1982
г. -Републиканско първенство -второ място -младша възраст. Балканско първенство
(Гърция, Турция, Югославия, Румъния и България) - 20-то място от 30 яхти.
1983
г. -Републиканско първенство -второ място; Международна регата в Германия (ГДР)
-трето място; Балканиада - 19-то място (втори от българите -много силни са
турците и гърците); Регата “Дружба” (първенство на социалистическите страни в
Несебър) -първо място (при много силна конкуренция и от руснаци, и от румънци).
Медалът му го връчи лично командващият Българския военноморски флот адмирал
Орманов.
1984
г. Регата “Порт Бургас” -клас “Оптимист” -първи в мл. възраст; преминава в
клас “Кадет” -Републиканско първенство -втори мл. възраст; регата
“Кърджали” -първи в мл. възраст.
1985
г. Регата “Порт Бургас” -първо място; Републиканско първенство -първи встарша
възраст (над 15 г.); Международни регати в Германия (2 регати) - 9-то място.
1986
г. Републиканско първенство –второ място.
СЛЕДВА ТРУДНА ГОНКА!
1987
г. Преминава в клас “Фин” -Републиканско първенство -успява да финишира,
без да се преобърне (извънредно нестабилни едноместни лодки).
1988
г. Преминава в клас “470” (двуместни яхти за младежи и за мъже) -Регата
във Варна -в една от гонките са първи, като изпреварват дори и част от мъжете.
Регати “Месембрия” и “Слънчев бряг” -в първата тройка за младежи (първите три
яхти са от Яхтклуб “Порт Бургас” и си разменят местата от първо до трето на
различни състезания); Световно първенство в Полша за клас “470” - 47-мо място
от 55 яхти.
1989
г. (годината на политическите промени) -Регата “Национална купа на България”
-първо място (няма купа, защото Федерацията няма пари); Републиканско
първенство -първо място за младежи. Във всички останали регати (десетина на
брой) побеждават всички, включително и повечето от мъжете. Станислав Касъров
влиза в казармата (в “Армейска школа за високо спортно майсторство”) -отначало
в София, после в базата в с. Китен -продължава да се състезава за отбора на
ЦСКА (армейския спортен клуб) -класира се на второ, трето, четвърто място -лоша
материална част -почти няма регати, не дават купи, Федерацията няма пари (икономическа
криза).
1990
г. -Републиканско първенство -трето място.
1991
г. Уволнява се от казармата. Съществуват са само 2- 3 регати: Републиканско
първенство -второ място; Балканиада в Румъния – четвърто място.
1992
г. Тръгват за световно първенство в Кадиз -Испания. На италианската граница
пристигат с ферибота в Бриндизи, но ги връщат, защото трябвало да влязат през
пристанище Анкона (водачът на отбора не обърнал внимание на това). Отказват се
от участие. Републиканско първенство -трето място (материалната част остарява,
няма пари за нова).
1993
г. (Студентски изпити). Участва само в състезания с големи (килови) яхти
(“Четвърттонници”). Няма добри класирания -няма време да тренира.
1994 г.
Републиканско първенство клас “470” -трето място.
1995
г. Регата “Варна” -клас “470”-първо място; Републиканско първенство клас “470”
-второ (или трето) място. Започва да се занимава с ветроходно съдийство -главен
съдия на регата “Порт Бургас” -оттогава и до днес без прекъсване.
1996
г. Придружава до Нюпорт (Англия) участника в регатата “Остар” от името на
България Дачо Дачев.
1997
г. Републиканско първенство клас “470” -второ място (през цялото време са били
първи, но докоснали последния знак и трябва, според правилника, за наказание да
го заобиколят -това ги забавя и се класират втори); Балканиада в Турция -седмо
място. Участие в семинар по ветроходно съдийство в Брайтън (Великобритания);
1998,
1999, 2000 г. - (почти не кара яхти -започва работа като адвокат) -съдийства на
състезания -постоянен главен съдия на регата “Порт Бургас”, организира и е
главен съдия на три балканиади в България (1996, 1998 и 2001 г.) Заедно с Камен
Фильов от София са най-добрите съдии по ветроходство в България. Участват на
отчетно-изборното събрание на Световната федерация по ветроходство в Единбург
(Шотландия).
От
1999 г. до 2003 г. кара килова яхта спортен “Петерсон” (четвърттонник) и на
регатите заема второ или трето място -яхтата “Уили-уили” е стара и не върви
много добре.
2003 г. Отново
започва да кара в клас “470” -Регата “Национална купа на България” -първо
място; Републиканско първенство -първо място; Балканиада в Солун
-трето място
(най-голямото българско постижение досега)…От няколко години е член на
Управителния съвет на Българската федерация по ветроходство и секретар на
секцията за клас “470”.
2004
г. Курс за съдии по ветроходство вгр. Лимасол (Кипър).
Съдия
на стартовата линия на световното първенство -клас “Мистрал” (сърфове) в
курорта Чешме (Турция) -квалификации за Олимпиадата в Гърция през 2004 г. Съдия
на световното първенство на клас “470” в Хърватия. През м. ноември 2004 г.
участва заедно с Камен Фильов (тогавашен президент на Българсака федерация по
ветроходство) в общото събрание на Международната асоциация на клас “470” в
Копенхаген (Дания), където са извоювали в конкуренция с Франция, Италия и
Унгария честта Бургас да бъде домакин на световното първенство за младежи в
клас “470” през 2007 г. Голям успех!
2005
г. Избират Станислав Касъров за президент на Българската федерация по
ветроходство. Същата година е избран за председател на Контролния съвет на
Българския олимпийски комитет. Получава сертификат за международен съдия по
ветроходство. Поканен е да участва като съдия по ветроходство в следващата
олимпиада в Китай.
2006
г. Участва в конгрес и други форуми на Световната федерация по ветроходство в Петербург,
Лондон и Париж. Съдия е на международни регати.
И така, да е жив и
здрав, да кара и да съдийства още много години! И … винаги три фута вода под
кила! (Моряшко пожелание -да не засяда никога на дъното.)
ИЗ СПОМЕНИТЕ НА ДИМИТЪР
НАУМОВ
………………………………………………………………………………….
ИЗ СПОМЕНИТЕ НА ДОКТОРА
ОДИСЕЯТА ДО ОДЕСА
През 1976 г.
яхтклубът получи една голяма килова яхта тип “Нефрит”, която бе наречена
“Пасат”, но имаше нещо за дооправяне (май че е била карана на една регата) и я
бяха изкарали на брега близо до административната сграда на Кея за насипни
товари.
През същата година
от Полша беше купена още една яхта от същия тип, която бе доставена до Бургас с
кораб. Щом научих за нея, отидох да я видя. Бе красавица -червена на цвят,
дълга около 7 метра, широка около 2,50, а височината на борда от водолинията до
палубата не бе повече от метър и половина. Изработена бе от стъклопласти в
корабостроителниците на Гданск. Още миришеше на стирол, тъй като лепилото, с
което се слепваше стъклената вата, се разтваряше с него. Тази миризма се
набиваше в дробовете и не бе особено приятна, но с нея се свиква, особено ако
се наложи да пребиваваш по-дълго време в кубрика (общо спално помещение).
Наречена бе
“Мистрал” (всички яхти в яхтклуба носеха имена на ветрове), но още не й бяха
изписали името. Предложих на Димитър Наумов да направя шаблон с името и да го
нанесем с бяла боя и той се съгласи, но поиска първо да му покажа шаблона.
Заключих се един ден след работа в кабинета си в здравната служба, взех картон
и нали съм си малко нещо “художник”, изрисувах името с едри ръкописни букви,
които бяха полегнали на една страна, сякаш са вълни, подвити от вятъра. Показах
го на Димитър, той го одобри и след час на двата борда на яхтата се белееше
името й. Който го видеше, го харесваше много като художествено изпълнение.
Стегнахме яхтата и
направихме едно олонче с нея из рейда на залива. Вървеше добре, беше малко
тежка, но затова пък -по-стабилна.
Един ден, бе през
август 1977 г. Димитър Наумов идва при мен в здравната служба и ми казва,
доктор Касъров, искаш ли да участваш като член на екипажа на “Мистрал” в едно
пътуване до Одеса? Организираме го в чест на 60 годишнината от Октомврийската
революция. Кои други ще са в екипажа, заинтересувах се първо. Манол, Ичо, ти и
един журналист, Стефан Георгиев-Кефалоубиеца. Манол и Ичо -това е отлично,
казвам, и двамата са опитни ветроходци: Манол е и капитан далечно плаване, а
Ичо (Христо Проданов) -бивш неколкократен републикански шампион в стария клас
“Звезда”, после моряк от Портовия флот, а сега -втория по ранг щатен служител
на яхтклуба. Но този журналист защо ви е? Трябва ни, отвръща Димитър, за да
отразява пътуването в пресата и да популяризираме дейността на яхтклуба… Че как
ще го отразява това пътуване от морето, да не би да има радиостанция? Не, няма
да имате радиостанция. Двигател дори няма да имате, защото яхтата е без мотор,
а и ние нямаме извънборден. Но още по-добре -това ще бъде първото плаване до
Одеса само на платна -без мотор на борда -добави Наумов -това не е без значение
за трудността на плаването. А защо му казват Кефалоубиеца на този журналист,
запитах? Защото все разправя колко кефала е убил с харпун, ама май повече
приказва. Има лодка и някаква рибарска барака в Синеморец.
Бихте се учудили,
ако бях отказал, нали? Приех с готовност, макар да нямах никакъв опит във
ветроходството. Но щом Манол и Димитър са на яхтата, тръгвам!
ЯХТАТА
Отплаването бе
насрочено за десети август. Бяха отпуснали достатъчно пари от пристанището и
ние тримата с Ичо и Манол тръгнахме да купуваме храна и други припаси. Първото
бяха няколко щайги с домати, леко порозовели, които ни подариха от един кораб,
който товареше домати за Съветския съюз. После издействахме да купим една
тенекия овче сирене и една пита кашкавал “Балкански”, от онези, най-хубавите, които бяха за износ. От магазина купихме един
чувал с месни консерви -“Русенско варено”, пастет “Апетит” и разни други още
вкусотии, сухи шпекови салами, които щяха да ни стигнат за един месец (сякаш имаше
опасност да се изгубим някъде из морето).
После дойде ред на
напитките. Десетина бяха бутилките с коняк “Слънчев бряг”, каса пенливо бяло
вино “Албена”, десетина стека цигари “Стюардеса” и десетина хляба. С една дума
за ядене, за пиене и за пушене на борда имаше достатъчно. Само дето за е..не
нямаше нищо да има. Естествено, не забравих и медицинската чанта.
Всъщност бяхме
взели всичките тези провизии, защото бяхме чули, че в Съюза била настанала
страхотна криза и по магазините нямало нищо за ядене. А като ни дойдат на гости
членовете на тамошния яхтклуб, нали трябваше да ги нагостим! Тръгнахме в силно
ветровито време, както каза и Стефан Георгиев, баш в периода на “карпуз
мелтемите” (ветровито време в периода на зреене на дините).
Стефан Кефалоубиеца
бе меко казано особняк. Дори много особняк. Почти екстравагантна личност, за да
не кажа нещо повече. Още в началото се сдърпаха с Ичо, той го нарече “Куко”, а
Стефан, като се ядосаше, му викаше: “Мама ти гръцка!…”(Ичо е от Созопол).
Стефан си бе взел фотоапарата, а аз не посмях да взема нито кинокамерата си,
нито фотоапарата, защото отде да знам … дали няма да стане нужда да се
спасяваме с плуване. За всеки случай бяхме взели един сандък със сигнални
ракети и един пистолет за тях. Както и десетина ръчни сигнални ракети. Знае ли
човек какво може да се случи?
Изпратиха ни
тържествено, дойде и контролата -митничарите ни проверяват за марфа
(контрабанда). Граничните дойдоха и те, провериха ни моряшките паспорти,
документите на яхтата и отблъснахме от кея -вече бяхме напуснали официално
границата на България. Нямахме право да акостираме повече на български бряг.
Ако го сторехме, поради някаква причина, трябваше да викаме отново да дойде
контрола да ни пусне зад граница. Защото, откъде да знаят -може на някое малко
кейче да идем и да натоварим някаква контрабанда за Съветския съюз. Като чушки
или домати да речем. Или пък паста за зъби (то главно това аслъ изнасяхме за там
по онова време).
Щом излязохме извън
носа на Поморие, ни духна такъв вятър, че летяхме като на глисаж (плъзгане по
дъното) с крен (наклон на яхтата спрямо хоризонталата) от почти 45 градуса.
Вълните бяха двуметрови, но яхтата ги катереше без проблем, само дето ни
измокри до кости в кокпита (откритото пространство в яхтата зад кубрика), та се
наложи да си облечем гумираните облекла.
Надвечер бяхме вече
на нос Емине и се канехме да го преминем, когато видяхме че навън, извън
Бургаския залив (големият Бургаски залив започва от нос Емине и свършва до
Маслен нос) вълната е почти пет бала (четири метра) и през нощта е рисковано да
я щурмуваме, още повече с нова, неприпасвана яхта, нестикован още екипаж и така
нататък. Манол беше шкипер (капитан) и щом той казва, значи така е по-добре. А и на никого от нас не му се щеше да се бори с
огромните вълни през нощта.
Хвърлихме котва в
завета отсам нос Емине, близо до ресторант “Робинзон”, хапнахме, отворихме
бутилка вино и цяла нощ слушахме мощните звуци на оркестъра. Някому хрумна,
малко преди да хвърли празната бутилка от виното, да напишем и да пуснем в нея бележка.
Щяхме да я хвърлим при преминаването на нос Емине.
Стефан като
журналист не се разделяше с бележника си, седна и под светлината на газовия
фенер написа нещо в смисъл: ние, екипажът на еди коя си яхта, пътуваща за еди
къде си, в чест на еди какво си, преминахме нос Емине в еди колко си часа на
еди коя си дата. Молим, който намери това писмо да го предаде в редакцията на
вестник “Черноморски фронт” (така се наричаше тогава днешният “Черноморски
фар”).
Скатахме се в
кубрика върху дунапренените койки (имаше две покрай двата борда и още няколко
места за спане в предната част). Вътре миришеше на стирол от пластмасата на
новата яхта и тъй като времето бе топло, някои решиха да спят отвън в кокпита
върху банките (пейките). Вълната обаче, въпреки че бе пречупена от нос Емине,
бе тежка и мъртва и люлееше доста, така че човек трудно можеше да се задържи на
тясната банка. На пода на кокпита бе по-сигурно, но нямаше мека постелка. Така
че избирай: или меко легло и миризма на стирол, или чист въздух и спане на твърдата
пайола (подови дъски). Кой каквото предпочете.
До два часа след
полунощ слушахме тъпаните на оркестъра, дънещи нощта на петстотин метра от нас,
после сме заспали. Усетих, че някой стана по някое време (трябва да е бил
Манол), за да провери да не е отдала котвата. Не беше.
На сутринта още в
тъмно ни събуди бодрият вик на Кукуто: “Ставайте, хаймани, времето е чудно
-вятър колкото щеш!” Хапнахме едно-друго на крак, вдигнахме котвата и платната
и отпорихме отново към нос Емине. Страховитите вълни не бяха по-малки, но вече
бе светло и денят бе пред нас. Щяхме да ги щурмуваме.
Първите вълни ни
блъснаха почти фронтално, та яхтата чак се спря за миг стъписана. Стъписахме се
и ние, но Ичо изтича до румпела на руля (дръжката на кормилото), насочи яхтата
малко косо на вълните, натегна леко шкота (въжето с което се командва платното)
и тя отново се нае, повдигна нос и се заизкачва по водните хълмове като делфин.
Браво на Ичо! Голям
ветроходец е! За да поддържа този курс обаче, почти на “качване” (срещу вятъра),
яхтата трябваше да върви с голям крен (виж по-горе). Буртикът (снадката между
палубата и корпуса на лодката) бе почти изцяло под вода, ние всички седнахме на
срещуположния борд, поне малко да я поизправим с теглото си, но нашите триста
килограма не стигаха, за да уравновесят тоновете налягане на вятъра в платното.
“На крен яхтата върви по-добре -уверяваше Ичо, -защото килът идва по-високо и
има по-малко съпротивление.” Манол май не бе съвсем съгласен с това твърдение,
защото вдигнатият по-високо кил щеше да увеличи дрейфа (отнасянето на яхтата от
вятъра), но това си бяха техни, моряшки разговори, а ние с Кефалоубиеца
трябваше само да гледаме (засега) и да се учим. В най-скоро време обаче
трябваше да поемем и ние вахта, защото двамата -Манол и Ичо -нямаше да могат да
издържат да управляват денонощно. Решихме да се сменяме през два-три часа щом
малко “падне” (утихне) времето. А то за лош късмет, не утихваше.
“Паварот!” -вика
Манол и всички се юрваме да поемем грота (голямото платно) на другия борд, като
се пазим от опасно свистящия над главите ни алуминиев гик (подвижна метална
греда, държаща платното отдолу) по-дебел от човешка ръка. Ако те перне по
главата -без тебе! Бързо навиваме шкота на тресчотката и тя с метално трещене
го натяга. Вкарваме края на въжетата в “щипките”, както със Стефан нарекохме
контрите на борда, и “паваротът” (от руски -обръщане) е извършен. Галсът е
променен -вятърът сега духа не косо отдясно, а косо отляво. Така с лавиране на
зигзаг яхтите вървят срещу вятъра. Това обръщане се прави през различно дълги
периоди -може и през пет минути, може и през пет часа -точно тук е майсторлъка
на ветроходецът -да търси, да гони, да подушва вятъра… и водните течения, които
трябва предварително да знае.
Стефан едва сега се
сеща, скача и с вик на удавник вади изпод банката бутилката с писмото, запушва
с удар на длан пластмасовата тапа и я хвърля колкото се може по-близо до брега.
А до него има около миля (близо два километра). После прави снимка на люлеещата
се от вълните бутилка – “Посейдонова поща”, така я наричат моряците.
По едно време Ичо
изскача от кубрика и вика: “Теч! Теч от буртика!” Манол ми подава руля и хлътва
вътре. Аз направлявам за пръв път яхтата сам. Знам, че платното трябва да се
държи на границата на острото качване т.е. яхтата да върви под колкото се може
по-остър ъгъл срещу вятъра, но пък и да не стане ъгълът много малък, та
платното да вземе да трепти -това значи, че не се пълни добре с вятър и яхтата
намалява ход. Обратно -ако “паднеш” много и вятърът пълни платното под по-голям
ъгъл, той наляга върху него и силно накланя яхтата, може дори да я обърне,
макар че килът е пълен с олово и противодейства. Резултатът е същия -забавяне
на скоростта.
Така че държа руля
и очите ми са все горе в ръба на платното -забележа ли, че ръбът започне да
трепти, малко “падам” с леко движение на румпела (дръжката на руля) и
трептенето спира. Забележа ли, че мачтата се наклони повече, значи много съм
“паднал” -връщам обратно. С времето това чувство се добива и тези движения
стават едва забележими, както волана на автомобила -само леко се гали с ръце
-така е и с яхтата -също обича да я галят…
Манол и Ичо се
появяват мрачни като от погребение. Голям теч има -скоро ще напълни рундуците
(пространството под койките), където си държим провизиите -част от хляба вече е
мокър, както и резервните облекла… Давам руля на Стефан и влизам в кубрика. В
момента сме на десен галс, яхтата е легнала на левия борд и буртикът е потопен
под водата. Вглеждам се в полутъмното помещение, опипвам с ръка и усещам, че се
намокря. Току под снадката на буртика тече вода на тънка струйка и то не само
от едно място, а от няколко. Лошо са залепили снадката между горната част на
корпуса (палубата) и долната част (черупката или корубата). Уж има някакво
гумено уплътнение под формата на лайсна, ама изглежда, че е калпаво залепено.
Тече вода, та направо се лее. Събра се около литърза половин час, ако не е и
повече.
“Абе, дайте да
обърнем галса да видим дали ще тече и от десния борд?” -предлагам и всички се
съгласяват. Правим паварот, обръщаме на ляв галс и всички (без рулевия) се
втурваме да видим. След няколко минути и оттук протече, но очевидно по-малко. Погледнах победоносно останалите, а Манол рече: “Ако
смяташ да караме само на ляв галс, по-скоро ще отидем в Сочи, отколкото в
Одеса. Трябва да спрем някъде и да оправим буртика. Така не можем да
продължим.”
Ама къде де спрем,
някъде на котва ли, и как ще работим при тази вълна? Можем да влезем в
пристанище Варна, но после пак ще трябва да викаме контрола да ни пусне. Да,
ама техните митничари не ни познават, като нашите и като разберат, че сме
бургазлии, ще ни скъсат от проверки. И току виж, че са се заяли защо ни е
толкова много яденето и пиенето -дали не искаме да правим там търговия. Пък и
нали ще ни спукат от будал варненските яхтсмени –още в български води -авария!
Шкиперът рече, ще
се вържем на моста на Балчик (след Варна). Заповедта на капитана не се оспорва.
За щастие в този зноен следобеден час на кейчето на моста няма хора, само
един-двама ловят попчета с въдици. Все пак предизвикваме интерес, особено
когато нареждаме на циментовия кей да се сушат десетина хляба. Просваме по
вантите (въжетата, които държат отстрани мачтата изправена) облеклата да
съхнат. Част от цигарите също са навлажнени. Ичо и Манол свалят гумената лайсна
на буртика и го оглеждат внимателно -при оглед не се установява нищо, но явно
не е добре залепено и прониква вода. Ние със Стефан изхвърляме водата от
рундуците и ги избърсваме до сухо. Влязла е около две кофи вода.
В предната част на
яхтата има малко складче, а в него -голяма кутия с полиестерно лепило. Попълват
доколкото е възможно цепката на снадката, после слагат пак гуменото уплътнение,
като го намазват и него с лепило. После повтарят същата операция и откъм десния
борд. Явно това им е слабото място на тези яхти. Или лепилото на поляците е
кофти. Или пък са правили яхтата в понеделник. (И те като руснаците не
прощаваха на водката и си попийваха.)
Тъкмо се бе разчуло
из градчето за пристигналата яхта (по онова време това бе събитие) и взеха да
се събират дечурлига, и ние отблъснахме. Така нито митничари, нито граничари
разбраха, че бяхме нарушили границата на България, бяхме слезли на нейна
територия и я бяхме напуснали без тяхно знание. Ако бяхме искали, можехме да
натоварим на яхтата тонове с консерви или нещо друго. Ама не искахме! Ние бяхме
честни български ветроходци, някои от които и партийни членове (Манол, а не
знам за Стефан) и бяхме предприели това пътешествие в чест на Славната
шейсетгодишнина на още по-славната и Велика октомврийска социалистическа
революция в СССР, която бе довела на власт работниците и селяните, които
благоденстваха под грижите на партията (с главна буква) и правителството. Без майтап!
За щастие вятърът
малко бе стихнал и сега карахме с по-малък крен -тъкмо лепилото да може да
изсъхне. Скоро стигнахме нос Калиакра. Минахме на метри от него. Бреговите
моряци бяха уведомени за нашето плаване и само ни махнаха от вишката с ръка,
след като ни огледаха добре с бинокъл. Манол ни изкара всички на палубата с
лице към моряшкия пост, та да ни видят добре в профил и в анфас. Само ние бяхме
-чужди лица не водехме -мераклии за емигранти за СССР или пък за Румъния
нямаше. (Познавах един такъв, но той лежеше в Софийската психиатрия по времето,
когато бях студент. Като го питахме защо са го затворили тук, когато му е
толкоз свястна приказката, той рече, ами заловиха ме като исках да премина
нелегално границата, само че се обърках и вместо на запад тръгнах на север. И
вместо в затвора, ме вкараха в лудницата.
Хак му е! Като не е
внимавал в час по география, нека му дойде сега акълът!)
Когато
подминахме носа, Стефан хвърли втора бутилка с писмо, аналогично на първото, но
и с кратко описание на досегашното ни плаване. За спирането ни на кея на Балчик
обаче и дума не обели.
КОВАРНИЯТ
ФАР СВЕТИ ГЕОРГИ
Скоро преминахме
границата с Румъния -вече плавахме в нейни води. Времето постепенно утихна и
сега вятърът само подухваше свежо в лицата ни, но все още беше
северен-североизточен, та трябваше все да караме “на качване”, т.е. -срещу
него.
Стефан е сега на
руля и с Ичо водят непрекъснати спорове, преминаващи от време на време в
откровена караница, кой е критерият за пълно с вятър платно. Стефан твърди, че
платното трябва малко да трепти, за да ти показва, че се качваш максимално
остро спрямо вятъра, а Ичо казва, че затрепти ли платното, значи, че не е пълно
и губиш вятър, а съответно и скорост. Склонен съм да вярвам на Ичо, защото
“тези корави моряшки ръце се изковали няколко златни медала на републикански
първенства в клас “Звезда”, както щеше да напише по-късно за него Стефан във в.
“Черноморски фронт”. Стефан бил управлявал един-два пъти яхта и някой си му бил
казал, че платното трябва да трепти, но Манол се намеси в полза на Ичо и спорът
бе прекратен.
Въпреки това Стефан
не падна по гръб, и когато беше на руля, все гледаше платното да трепти. Ичо, а
понякога и аз, му виквахме: Стефане, платното!” Той тутакси го оправяше, но
след малко пак си подкарваше както знае. Стефан бе най-възрастният
от нас, но на борда бяхме равни (с изключение на шкипера, разбира се). Той уж
непрекъснато правеше снимки, а сега като се разтърсих -нямам нито една -май че
бе забравил да ни даде. Защо ли не взех своя фотоапарат?
Плаваме с пълен
ход. Вятърът е чудесен, времето ясно, слънчево. Дишаме с пълни гърди.
Вдъхновени, започваме колективно да съчиняваме стихове, имитирайки Пушкин:
“Ветер дует как из гуя, яхта мчалась впереди! Пусть он дует! Пусть он дует!
Яхта, ты вперьод иди!” Настроението е прекрасно, времето -също.
Поетичното ни
вдъхновение прераства в игра на рими. Стара параходчийска игра още от време
оно. Всеки чака някой да каже нещо, което може да се римува с нещо цинично,
разбира се. Ще се въздържа от най-нецензурните рими и ще спомена няколко.
Стефан се е загледал в един нос на румънския бряг и казва: “Виж колко прилича
на нашия нос Атия. “На кой нос прилича?” -прави се, че не е дочул Манол. “На
Атия”. “Хвани ме за косматия!” Избухва смях, но Стефан само се усмихва. Манол
го е “прекарал”, ама той напряга ума си да измисли нещо, защото и той е старо
куче и ги знае тези рими. След като изчаква десетина минути, той докарва
разговора до някакъв танкер, който наскоро бил влязъл в нефтеното пристанище.
“Кой беше той бе, Маноле?” “Струма” -отзовава се с готовност Манол. “Да ядеш на
кучето локума!” Колективен смях. Стефан си го е върнал.
Манол разправя как
по времето, когато плавали, за всеки танкер имало съответната рима. Само за
„Искър” нямало.
И така с дни наред,
докато вече никой не смееше да каже дума или ако я кажеше, го правеше по
толкова заобиколен начин, че губеше за това сума ти време. В морето хората
изперкват до такава степен, че започват да се занимават с такова
високоинтелектуално творчество. Защото иначе ще трябва да се сбият.
Мръква, и Манол е
изкарал картата на румънското крайбрежие. Брегът е далече и изобщо не се вижда.
Движим се само по компас (нямаме дори секстант, да не говорим за съвременните
спътникови навигационни прибори -тогава те просто не съществуваха). Скоро ще се
появи фарът на нос свети Георги -обяснява Манол. (За който не знае, „свети” се
пише с малка буква). Той просветва така -дълго, късо, пак дълго… Ще се
ориентираме по светлините му. Те трябва да остават вляво от курса на лодката.
Трябва да внимаваме да не се набухаме в залива до носа, защото е много плитък…
Вече е тъмно, фарът
на свети Георги светва (наричан от моряците на шега другаря Георги, както и
островите край Созопол, съответно другаря Иван, Петър и Кирик, тъй като
комунистите са атеисти и не признават светиите. А остров света Анастасия край
Бургас направо бе прекръстен на Болшевик).
Седим
всички на банките в кокпита и си разправяме моряшки истории. Всъщност разправя
главно Манол -той има най-много плавания, а ние слушаме, подръпвайки от
цигарите и поглътвайки по глътка отбутилката коняк.
ИЗ
СПОМЕНИТЕ НА КАПИТАНА
Веднъж, като бях капитан
на един скапан кораб, “Домино Рун”, започна Манол, с екипаж от кол и въже
-девет души от десет националности, и оборудван само с един компас, който
изобщо не показваше вярно, плаваме за съветското пристанище Батуми.
След няколко дни
един от моряците вика: “Бряг!” Давай напред, викам му и заставам в кабината да
направлявам подхода към рейда. Вече сме пред фара на пристанището и пилотският
катер се насочва към нас, за да поеме управлението, както си му е реда, когато
забелязвам, че тук няма танкери, а би трябвало да има. В един миг нещо
проблясва в ума ми, взирам се и виждам познатите очертания не на Батуми, а на
Поти! (“Все тая -обажда се Стефан”). Да, ама не е! От Поти до Батуми
разстоянието е неколкостотин километра. Все едно да плавам за Варна, а да вляза
в Бургас, дори разликата е още по-голяма. Пълен назад, командвам, завой и
обратен курс! Пилотският катер спря сащисан, а от палубата пилотът ми прави
знаци. Какво ти стана, иска да каже, да не си превъртял? И хукна да ни догони.
След малко пристигна и граничен катер и ни спират.
Качва се на борда
ни някакъв тип, целият зачервен от напрежение и съчинява едно дълго изречение
на английски. Можете да ми говорите на руски, казвам му и той облещи очи. Какъв
е този кораб, пита ме. Регистриран е в Гърция, плава под флага на Гран Кайман
(Каймановите острови), собственост на американец от гръцки произход, обяснявам
му. Вие ли сте капитанът? Аз съм. Дайте си документите за правоспособност. Ето
ги. Ама вие сте българин? Да, казвам, българин съм. И защо така рязко се
обърнахте и се опитахте да избягате? Ами защото съм тръгнал за Батуми, казвам.
А какво правите тогава в Поти? Ашибка (грешка), казвам му. Каква ашибка, не
вярва той. Къде е Батуми, къде е Поти! Ами вижте ни компаса, казвам му. Само
този уред имаме на борда. Колко показва? А сега го сравнете с компаса на вашия
кораб. Колко е разликата? Трийсет градуса, казва той и се хваща за главата.
Хайде да изпием
бутилка уиски, предлагам им, както си му е реда и отварям нов кашон. Онзи ми
връща документите и ми намига, намигам му и аз. Щом съм български капитан,
трябва да се поддържаме.
Като изпихме шишето
и изпушихме по някоя и друга цигара, той рече: “Тръгвайте към Батуми, а ние ще
се обадим предварително където трябва, та да ви оказват съдействие, ако е
нужно.”
Оттам, като
духнахме, ама разчитаме главно на бреговите ориентири, така нареченото
каботажно плаване -едно време всички така наречени кара-капитани са карали по
този начин, и вече покрай брега, покрай брега, та право в Батуми.. “А секстант
нямахте ли?” - реших да блесна и аз с известни познания. Секстантът изисква
ясно време, за да хванеш звездите, отвръща Манол. Пък и хронометър е нужен, а
ние хронометър със сигурност нямахме. Пристигаме в Батуми и чакаме да дойдат да
ни вкарат в пристанището -нали уж щяха да предупредят за нас. Чакаме, чакаме,
никой не идва. Обадих се по едно скапано радио, което имахме на борда, ама не
бях сигурен дали работи. Чакахме ден, чакахме два, никой не идва, четири, пет
дни, пак се обаждам по радиото да дойдат да ни вкарат... Свърши ни храната, та
се наложи да ловим риба, за да не умрем от глад, а те не идват!
Накрая ми писна,
приближих до една дълбачка, която дълбаеше наблизо и им викнах от борда, кажете
на онези от пилотска служба, че ако не дойдат да ни вкарат, ще застана на входа
на пристанището и ще го блокирам. Дойдоха и питат, ама вие ли сте? Защо не се
обадихте? Къде, казват, да ви сложим сега, като няма място на кея. Ей там,
показвам им, между американеца и норвежеца -два огромни кораба застанали на
кея. Там не мога, казва, да ви вкарам -много е малко мястото. Аз ще се вмъкна,
кандърдисвам го, и промушвайки се между въжетата на двата кораба успявам да
пристана.
По едно време
казвам на Ернесто, моториста на кораба -едно много интелигентно момче,
филипинче, което от време на време работеше по корабите, за да може да изкара
пари за следването си. Хайде, казвам му, да идем на гости на норвежците. Те ни
посрещат, както се полага по корабните обичаи, черпят ни с туй-онуй
и ни питат, кои сте вие. Ами вашите съседи, отвръщаме. Американците ли? Не,
между вас и американците. Капитанът поглежда през филистрина и нищо друго не
вижда, освен американския кораб. Нищо няма, казва, А, има, има -и го водя до
борда да погледне. От тази височина “Домино Рун“ изглежда като смачкана въшка. “Ама
това кораб ли е?” -удивлява се норвежецът…
Този Ернесто,
мотористът ни, беше голям непукист. Постоянно спеше. По едно време в открито
море се задръсти охлаждането на мотора. Той бе един дизел с охлаждане с морска
вода, та от солта му се задръстваха каналите, през които преминава водата.
Трябваше да се спре двигателя, да се вдигне, да се протъркат с едни шишове
каналите му… И ако през това време духне, оставаме неуправляеми, без двигател.
Решаваме да спрем и да започнем прочистването и гледам по едно време Ернесто го
няма. Къде е? Свършила му вахтата и отишъл да спи. Как ще спи, нали ще
прочистваме мотора, а той е моторист! Отидох първо да погледна документите му,
за да видя къде е плавал последно и в графата за последно работно място чета,
кораб еди кой си - потънал. Отивам в каютата му и го будя. Как потъна кораба
ви, питам го. Не знам, казва, аз спях. А как тогава се спаси? Ами чух, че викат
“потъваме, потъваме”, взех си куфарите и слязох. Пълен непукист!
Веднъж бяхме
пристанали в Бургас. Ще ида, казвам му, до вкъщи а ти оставаш тук да отговаряш
за кораба. Ама да не си мръднал някъде! Обещаваш ли? Обещавам!
Отиваме с приятели
да се почерпим в бара на “Приморец”. По едно време виждам на дансинга… Ернесто,
прегърнал плътно една от двете сестрички -баш каките на града. Като ме видя,
хлъцна. Какво правиш тук бе, Ернесто? “Captain, I broke my promise!” (Капитане,
наруших обещанието си.) Прибирай се веднага на кораба! Той си тръгва с оная
гърла и аз си мисля, няма да може да я забучи, защото знам, че няма пари. На
другия ден го гледам -едва върви, коленете му сини. Идва без коженото си яке и
без златното си синджирче на врата. Къде ги загуби, бе? Платих с тях, казва, на
оная мадама. А защо ти са сини коленете? “Много твърд беше пода, кептин. Ама
накрая тя ми каза, че съм професионален любовник!” Такъв тип беше Ернесто!
Та
такива ми ти работи с “Домино Рун”. Е, ние поне имаме точен компас. (“Само дето
нощем не свети, защото пестим акумулатора” -обажда се Стефан.)
ОТНОВО
ИЗ СПОМЕНИТЕ НА ДОКТОРА
Още недовършил
изречението, и Ичо вика: “Светлини по курса!” Скачаме и не ще много взиране, за
да видим, че точно срещу нас се движи нещо огромно, почти като остров, а
светлините му са високо чак до небето. “Свивай надясно, трябва да му избягаме
от курса, иначе ще ни залепи!” Как така ще ни залепи, чудя се. Ами големите
кораби създават течение около себе си, което засмуква и залепва всички малки
плаващи предмети към борда си -дъски, трески, че и лодки. Е, ние не сме толкова
малки, но едно съприкосновение с този гигант не е никак желателно. “Пали
светлините!” -вика Манол и сам се заема да скачи жичките на акумулатора.
Светват лампичките горе на мачтата, на носа и на кърмата и вляво и дясно на
двата края на разпорката на вантите. “Ще ни блъсне! -вика Ичо и подава на Стефан
едно електрическо фенерче. -Свети напред да ни види!“ Стефан го включва, качва
се на покрива на кабината и прави кръгови движения с фенерчето.
Разминаваме се
благополучно -на около стотина метра сме и засмукващият ефект на огромния кораб
не може да ни въздейства. Търговския кораб “Родина”. Български.
Красота е да
наблюдаваш голям кораб на пълен ход в тъмна нощ, минаващ на стотина метра от
тебе с включени светлини, с онзи обаждащ се за кратко глас по паралангото
(корабна високоговорителна система за подаване на команди от кабината за
управление до екипажа на палубата). Замирисва на изгорял мазут, на корабна
кухня и “на още нещо, неуловимо, но така близко и познато”, както казват
бившите моряци.
“Големият кораб
минава!”-пееше Силвия Кацарова. Скоро светлините му се изгубват. Дали ни
забеляза изобщо?
Нощта е тиха, между
облаците от време на време се подава луната, морето уморено въздиша след
неколкодневното вълнение. Седим и пушим в кокпита и надаваме ухо на радиото
(едно бойно “ВЕФ”-че, сделано в СССР). Станцията е българската национална.
По едно време
чуваме шокираща новина и Ичо скача да усили звука – починал е Елвис Пресли.
Както никога досега по радиото пускат едно негово парче -бавно. Май че беше
“Loving you” (“Обичайки те”). Денят беше шестнадесети август 1977 г.
Мълчим покрусени.
Една легенда, съпътствала ученическите, че и студентските ни години, си бе
отишла. Почувствахме, че сякаш един етап от живота ни, младежките години, си бе
отишъл завинаги -бе се превърнал в безтленен спомен. Макар Елвис да не ми е бил
най-любимия певец, много го харесвах. Извънредно много. Той бе Кралят!
Манол и Ичо тихо се
вмъкват в кубрика. Оставят управлението на нас със Стефан, а те лягат да
поспят, за да го поемат в малките часове до зазоряване. Стефан кара докъм полунощ,
после даде руля на мене. Светлините на фара “Свети Георги“ проблясваха напред и
вляво от курса, трябваше да карам в поетата посока на ляв галс, тъй като
вятърът подухваше откъм северозапад. Не бях лягал да спя, едно, че не ми се
спеше, разстроен от тъжната вест за Елвис, и второ -вълнувах се от първата си
самостоятелна нощна вахта.
Запалвам цигара и
заемам мястото на Стефан на задната банка. Румпелът лежи покорно под лакътя ми
и чака само да помръдна ръка, за да промени посоката на движение.
Стрелката на
компаса не се вижда, защото акумулаторът, с който трябва да се осветява, го
пазим само за нощните светлини на яхтата, в случай че по курса ни отново се
зададе кораб. Ще следиш фара да ти идва отляво, рече ми Стефан и влезе да
поспи.
Не бяха минали и десет
минути, откакто бях седнал на руля и изведнъж… фарът престана да мига. Гледам
към тъмния бряг невярващ -как е възможно! До преди малко светеше ей там!
Объркан се озъртам наляво, надясно, напред, назад, но не, фарът го нямаше!
В туй време Манол
излиза от кубрика и се насочва към носа със залитаща стъпка -хваща се за
форщага (въже, което държи върха на мачтата откъм носа) и в тихата нощ се чува
познатия звук на изпразващ се мехур. Чакам го да свърши (когато човек се
облекчава, дори змията не го закача) и го питам с прикрита тревога: “Абе,
Маноле, къде изчезнаха светлините на свети Георги?” Манол сънено се оглежда, но
като не вижда никакви светлини, бързо се разсънва и пита: “От колко време ги
няма?” “Ами…от десетина минути”. Той се е хванал за предния щаг и се взира в
тъмнината напред. В един миг се отдръпва и силно извиква: “Дясно на борд!”
Дърпам рязко румпела към себе си и яхтата свива надясно. От лявата ми страна
профучава един… кол, стърчащ от водата. Не мога да разбера какво става.
“Далян!” -вика Манол ужасен и всички наизскачат от кубрика.
Носим се с малък
ход успоредно на стоманеното въже на някакъв далян (неподвижна голяма риболовна
мрежа). Далян насред морето! Всички сме в почуда! Както се бяхме засилили,
казва възбудено Манол, ако се бяхме врязали във въжето на даляна, щеше да се
скъса форщага и мачтата щеше да падне назад. (А аз седях там). Добре че свихме
бързо надясно.
Докато коментираме
какъв може да е този далян, защо ги няма светлините на нос свети Георги и
накъде да караме сега, нещо тупна под дъното на яхтата и тя спря. “Седнахме”
–рече със скръбен тон Ичо, което ще рече, че сме заседнали. Ами сега?
Беше започнало
съвсем слабо да се развиделява и успяхме да видим близките очертания на някакъв
бряг само на неколкостотин метра от нас. Бяхме се “набухали”, както бе казал
Манол, в бухтата свети Георги. А тя била неимоверно плитка. Яхтата ни газеше
метър и осемдесет, значи тук долу има-няма метър и половина дълбочина. Някой
скочи във водата и се оказа, че наистина е така. Съблякох се и също скочих.
Водата ми дойде до гърдите, а петите ми стъпиха на ситен и гладък пясък, покрит
със съвсем тънък слой тиня. Навсякъде наоколо бе само ситен пясък, без никакви
камъни. Това от една страна бе хубаво, защото нямаше да се повреди кила от удар
в камък, но от друга страна в пясъка се затъвало много бързо, особено ако духне
вятър откъм морето (все още духаше бриза откъм брега), което рано или късно
щеше да стане и щеше малко по малко да ни изхвърли на брега, ако не ни зарови
преди това в пясъка. Яхтата бе попаднала в коварен капан.
Застанахме всички
отзад на кърмата и започнахме да клатим яхтата. Тя се люлееше, но не даваше
признаци да се е измъкнала. Стефан се гмурна под нея и след малко изскочи и
извика: “Потънала е поне на 20-30 сантиметра -булбът (долното жълъдовидно
удебеление на кила) е наполовина зарит. Гмурнах се и аз и на мержелеещата се
светлина на зазоряването видях нещастно заседналият кил. Опитах се да изровя
пясъка под него, но това бе все еднос лъжица да изпразваш камион.
Качихме се отново зъзнещи
на борда, чудехме се какво да правим. Виждах, че Манол е много притеснен, а и
Ичо -не по-малко. Стефан, като че ли -също. Аз обаче бях спокоен, защото
вярвах, че опитни моряци като тях все ще измислят нещо -сигурно са учили в
училището как се вади заседнала яхта. Вече почти се беше зазорило и видяхме как
от брега се отдели малка лодка с доста по-различен контур от нашите,
българските лодки. Решихме, че са ни видели и ни идват на помощ. “Много са
малки -рече Манол, -няма да могат да ни измъкнат, а и май нямат мотор, щом
идват на гребла.” “Хич и не идват за нас -възрази Стефан, -отиват да си
проверят торбата на даляна.”
И наистина лодката
се насочи към даляна, който току що бяхме избегнали и краят му (торбата или
капана) отстоеше на около двеста-триста метра от нас. Рибарите стигнаха до него
и взеха да си вършат тяхната работа. Започнахме да викаме, отначало само “Ехей”
и да свирим, но рибарите или не ни чуваха, или се правеха, че не ни чуват.
По-скоро второто, защото ние чувахме как си говорят нещо, но упорито избягваха
да гледат към нас. “Тези мерзавци сигурно чакат да напуснем яхтата, за да я
плячкосат -изръмжа гневно Стефан. -Мамка им мръсна мамалигарска!”
Вече почти се беше
развиделило. Манол седна до нас и рече: “Казвайте какво да правим -да искаме ли
помощ, или ще се спасяваме сами. Имайте предвид, че до един час ще духне
“морския” и ще заседнем толкова дълбоко, че изобщо няма да могат да ни извадят.
От друга страна, според морските закони, спасителят има право на 50% от
стойността на яхтата и имуществото. Решавайте какво да правим!” Мислехме
напрегнато.
Ами петдесет
процента все пак е повече от нищо -решихме ние и Манол каза да викаме към
рибарите за помощ -тогава сигурно щяха да дойдат. Завикахме ту на български, ту
на английски и се питахме как ли ще да е на румънски, но рибарите продължаваха
да си чоплят мрежата и изобщо не ни обръщаха внимание. “Тия мръсници не се
задоволяват с петдесет процента, а май искат цялата яхта” -рече Ичо и тогава
Манол реши да пусне сигнална ракета, което е официалният знак, че бедстваме и
искаме помощ. Може би това чакаха онези типове. Пусна една ракета, запалвана
ръчно чрез издърпването на едно канапче, тя изсвистя гневно и се стрелна косо в
небето. Падна едва ли не върху главите на румънските рибари, които дори не погледнаха
натам.
Работата бе ясна
-чакаха да напуснем яхтата, за да я плячкосат -цялата, на части и ли само
имуществото, но щеше да бъде изцяло тяхна. А така, според морските закони, щяха
да се проточат дела и накрая не се знаеше кой щеше да прибере парсата, сигурно
държавата, а така авантата си е чиста печалба. Манол изстреля и втора ракета
-същият резултат.
Няма да стане,
рекохме си, ами давайте да се залавяме да се измъкнем сами. (Делото на давещите
се е в ръцете на самите давещи се, твърдят Илф и Петров). Вятърът откъм брега
бе утихнал и след час щеше да духне откъм морето и тогаз - сбогом на всички
надежди!
Тогава някой
предложи да надуем малката спасителна лодка, която имахме, да сложим вътре
котвата и с гребане да я изнесем напред, да я забием в дъното и с дърпане на
въжето да се измъкнем от плитчината.
Речено-сторено.
Един изнесе котвата с лодката на петдесетина метра напред -толкова бе дълго
въжето, после се върна, двама дърпаха отпред въжето, а други двама клатеха
корпуса до гърди във водата. По едно време сякаш… яхтата помръдна и скоро се
залюля на леките вълни. “Ура!” - тихичко викнахме ние, качихме се на борда, и
за да се стоплим в утринния хлад, отворихме бутилка “Слънчев бряг”. Тъкмо бяхме
отпили по глътка и се канехме да вдигнем платното, когато отново усетихме
познатото меко повдигане на яхтата отдолу и… пак заседнахме. Оставихме
бутилката и повторихме операцията -лодката с котвата, клатене на корпуса и
неистово дърпане на въжето. Котвата се плъзгаше по мекия пясък, но все пак
държеше достатъчно, за да се измъкнем отново. Този път не викахме ура, а бързо
са качихме на борда и вдигнахме платното. Яхтата се спусна освободена напред,
ние ухилени надигнахме недопитата бутилка и… отново заседнахме.
Този
път решихме да оставим платното натегнато, та и то да помага, и потретихме
операцията. Бях във водата и клатех от единия борд, а май че Стефан от другия.
Манол и Ичо дърпаха въжето. В един миг яхтата се втурна и докато се усетим,
вече беше на трийсетина метра от нас. Заплувахме трескаво и след малко бяхме
издърпани на борда. Ичо вече дърпаше шкотовете и яхтата бързо се отдалечаваше
от кошмарния залив. Погледнахме към рибарите. Те се бяха изправили и вероятно с
огромно разочарование гледаха към измъкващата им се плячка. Вдигнах високо
лявата си ръка и с положена на сгъвката на лакътя дясна длан енергично я
разклатих наляво надясно. Това, по славянския жестикулационен език означаваше:
“Клати ми се леву руку”, което преведено на български ще рече: “Хвани ме за
оная работа!”
Сега трябваше да се
отдалечим колкото се може по-бързо от брега. Колкото и да е странно, но за
мореплавателя най-опасното нещо е брегът. Той трябва да бъде винаги далече от
него -колкото е възможно по-далече и в дълбоки води. Иначе… видяхте какво
става.
Да се измъкнем
навътре обаче ни пречеха стотици коркови тапи от мрежи или парагади, заложени
успоредно на брега, едната свърши, започва друга -километри от плаващи в права
редица коркови или полиуретанови тапи през които нямаше как да минем, без да ги
закачим. Дълго време ги пазехме, като търсехме пролука да се измъкнем, то те
сякаш нарочно ги бяха заложили със застъпване, та не можехме нищо да сторим.
Като видяхме, че ни насочват отново към брега, Ичо изпсува и завъртя руля.
Яхтата се насочи с носа към белите тапи и премина през тях като игла през буца
масло -дори не ги усетихме. Като се обърнахме назад ги видяхме да се полюшкват
все така многобройни върху вълните, сякаш изобщо не ги бяхме пресекли. Час
по-късно брегът се сля с утринната мъгла и сега пред нас се люлееше само морето.
Вятърът отново се усилваше -пак ни чакаше “силно” време.
Както си карахме в
свежото време и изведнъж… нещо се промени. Яхтата сякаш потъна по-ниско, загуби
ход, зеленикавата вода на морето придоби кално жълт цвят, вълните не се движеха
от морето към брега, а бяха някак размазани и водата се носеше от брега към
нас. Наоколо плаваха дънери от сухи дървета, парчета дъски, сандъци и какви ли
не боклуци, върху които тук там бяха накацали гладни гларуси. Всичко бе някак
зловещо тихо и приличаше на кошмарен сън. Сякаш влизахме в ада. А ние просто
преминавахме пред устието на Дунава. Тук водите на голямата река се вливаха в
морето през обширна делта, но с два главни канала. Заедно с Днепър, Днестър и
още други няколко по-малки реки те подслаждат Черно море и затова солеността му
е почти два пъти по-ниска оттази на Средиземно море.
[Напоследък
това се оспорва. Според една нова теория се счита, че в предбиблейско време тук
е имало огромно сладководно езеро с площ два пъти по-малка от днешното Черно
море. Край топлите му, пълни с риба води и по бреговете с вековни гори и
плодородни поля, се е развила човешката цивилизация -тук е била нейната люлка.
Световен катаклизъм (голям метеорит, паднал в океана?) е причинил огромни
вълни, подобни на цунамите, които скъсали тесния естествен бент на Босфора и
солената вода нахлула в разположеното под морското равнище езеро.
Процъфтяващите човешки цивилизации и култури, буйните гори и животинския свят
били потопени под водата. Това е бил може би споменатият в библията и в
легендите на почти всички народи потоп. Скорошни подводни изследвания на наши и
американски учени подкрепят тази теория с факти и находки. А може би от
останалите под водата растителни и животински материи се е отделил
сероводорода, който сега лежи на дъното на Черно море на по-големи дълбочини. И
затова, че някога е било езеро, водата му е по-сладка, за радост на чуждите
летовници. (За тези, които не знаят, водата в другите морета щипе неприятно в очите
и носа, а солта изкристализира върху кожата)].
Вечер е. Вятърът
внезапно “пада”. Нощта пак е безлунна. Правим сметка, че вероятно все още сме в
румънски териториални води и ставаме напълно сигурни в това, когато
изневиделица от нощта изскача кораб с най-странната форма, която сме виждали
дотогава -бе като издялан с брадва или по-точно казано -заварен от няколко
десетки листа ламарина, без да бъде съответно огъвана, та при
